Смърт

Есента е преминала апогея си. Пламъците ѝ догарят уморени, лава се стича по страните ѝ, прогаря почернели пътища, лъкатушещи край посивели дървета. Тя простира голи ръце към безплътното небе и не се усмихва. Гибелта ѝ е по-банална от танца на умиращ лебед. Очите сухи от кристализирали сълзи, перли на листна огърлица, търкалящи се по дървесните ѝ скули. Стоя на брега на езерото. Гледам бавната смърт и светът се гъне в умора, вещаеща студ. Ложето на лебеда е празно като утробата на осемдесетгодишна девица. Враните са господари на битието. Накацали са по сухите клони, прилични на изгорели коледни лампи, за които Коледата никога няма да настъпи. Спи, живот! Тежката завеса от сиво кадифе се спуска над сцената. Враните погребват белия лебед в черните си мантии - видими призраци, чийто глас се чува отвъд реалността. Аз оставам да чакам. 122 дни до пролетта.