Предел

Вървя по моста

по лицето ми се стичат сълзи
колкото речни камъни
под мен бучи реката
повлякла непричестени покаяния
над мен тъми небето
сбрало неизвършени грехопадения
пепеляви облаци, пронизващи взора.
Вървя надолу към предела на смирението
от двете му страни - девици в бели роби
ефирни като непорочни души
изографисани иконостаси на безплътните им лица
моминските им тела - прозирни на вятъра
бистрите им погледи - засенчени от тревога.
Аз съм тяхното бъдеще.
Аз съм тяхното минало.
Мен чакат
да застана помежду им
да протегна ръце към едната и да избода очите ѝ
с хищни пръсти на пропаднала светица
да погледна другата и да изпепеля лицето ѝ
с прогарящ дъх на пръстен грях.
Аз съм тяхното спасение.
Слепи мъченици за провидени истини
прогледнали Темиди, незрящи правдата
ще тръгнат за ръце към своята Голгота
наречена „Благочестие“
а аз ще остана на моста
да пазя предела им.