The Tree of Life (2011), Terrence Malick

Да, на много хора този филм няма да се хареса. Ще им се стори скучен, безсмислен и най-вероятно няма да го изгледат до край, пуфтейки с досада и въртейки очи на грандиозната помпозност и претенциозността за интелектуално кино. На мен обаче ми хареса. Мисля че човек просто трябва да има една по-особена нагласа, за да го възприеме през погледа и мисълта на режисьора и да го изживее както трябва. Принципно не обичам да чета предварително отзиви за филмите, които гледам. Казвала съм и друг път, че не искам разни чужди словоблудства да блокират пътя на възприятието ми за това, което предпочитам да видя и интерпретирам сама. За този филм, обаче, ми се струва, че е по-добре да бъдеш подготвен. Трябва да си наясно, че това не е популярния тип холивудска мега продукция, защото разочарованието неминуемо ще последва. Трябва да се отърсиш и от предразсъдъците относно Брад Пит и да седнеш пред екрана отпуснат, спокоен, отворил сетива и възприятия за едно философско, силно визуално и отвлечено изживяване. И тогава може би ще ти хареса. Но пак не е задължително.

Историята е съвсем проста и не това е фокусът. Филмът е една магическа поредица от преплитащи се спомени от детството, вселената, космоса, закодирани послания за сътворението на света, за раждането, за еволюцията, за израстването. Подсъзнателни мисли, пресъздадени в цветове, форми и страхотна актьорска игра. Почти няма реплики, по-скоро приглушени спомени от думи,"‘шепоти от отвъдното" и музика. Изключително музика. Визуалното изживяване е особено впечатляващо с красиви мащабни кадри и великолепна кинематография. Хипнотично, увличащо, предизвикващо мисълта и чувствата – такова беше за мен възприятието на този филм.

Ако решите да го гледате все пак, имайте едно наум, че е твърде вероятно да ви доскучае...

What to Do in Case of Fire (2001), Gregor Schnitzler

Много свежо изживяване с този филм, носталгично, лирично и приятно хем да си припомниш старите времена, хем да потъгуваш за това как нещата се променят с естествения ход на времето и променят и теб... и лудите младежки години, ревностните увлечения, смелите постъпки, водени от непоклатими убеждения и идеи отстъпват място на умерения, разумен и обикновен живот на едни пораснали момчета и момичета. Хубавото е, че въпреки всичко, там, дълбоко, бунтарският дух и пламенният идеализъм са се стаили като немирни деца зад бюфета и изскачат точно, когато нуждата и обстоятелствата го изискват. И тогава костюмираните младежи се превръщат отново в пънк-бунтарите от 1988г и ти дават надежда, че ти също можеш да излезеш иззад бюфета, да захвърлиш приличните дрехи и да нахлузиш скъсаните дънки и кубинките, да препускаш през наложените условности на скучния, задължителен живот на "големите" и да бъдеш СЕБЕ СИ!

П.С. Само да спомена, че удоволствието е дваж по-големо заради участието на Til Schweiger.

 

Ex Drummer (2007), Koen Mortier

Много разчупен и идиотски филм – и като идея и като визия. Трима очевидни кретени, all handicapped in some way, търсят барабанист за пънк групата си, за да участват в местен импровизиран конкурс. Единият е гей с нелепо парализирана ръка след като властната му майка го хваща да мастурбира в леглото; другият е гологлав, татуиран и свръх агресивен към жените побойник, жаден за кръвта на жертвите си; а третият е глух наркоман с жена наркоманка и тънещо в изпражненията си около двегодишно дете. Пълен абсурд, допълващ се от нестандартно снимане на заден ход, насечени кадри, брутални визии и пънк за музикален фон. И още – натрапчиво присъствие на ненормалната майка, луд баща, вързан за леглото, пънкар с гигантски 50 сантиметров пенис, жената-мечта за всеки мъж, довела в леглото друга (при това руса!) жена. Към пънк групата се присъединява бивш барабанист, понастоящем известен писател с далеч по-хигиеничен живот. Поне привидно.

Филмът изобилства от резки обрати и стряскащи сцени, за които тайно се надяваш, че не се случват никога, никъде и на никого, колкото и неприятен да е. Дивата музика допълва картината на една не просто идиотска, а тотално изкривена, брутална с жестокост и агресия действителност, кулминираща на моменти дори в перверзна комичност. И да, наистина се разхилваш на нелепости, макар да предизвикват и леко неудобство с абсурдността си. Провокаторски тест за толерантност и търпимост, завършил, между другото, по съвсем подобаващ начин...

Задължителен филм за любителите на пънк музиката. Пък и не само. Нестандартно кино, което ще се запомни, за разлика от един куп бози, които просто се разтварят в ежедневието, още щом лампите на домашния киносалон светнат.

Django Unchained (2012), Quentin Tarantino

Струва ми се, че Тарантино неохотно е метнал на гръб протрита раница, натъпкана с баналности и безсмислени фрази от последните си два филма и тътри тежко, но неумолимо крака към досадните стандартности на киното, които прескачаше със засилка и овчарски скок преди време. Още с ония ‘Копилета’ (тук е мнението ми за тях), постлали му гостоприемно протъркан килим към печалното мазе на новото, нетрадиционно кино, което сам създаде, опитите му да изскочи с вирната брадичка на бляскавата сцена са пълен артистичен провал. Очаквахме новия му филм с една плаха надежда, че времето е генерирало свежи идеи в иначе приятно ненормалната му глава. Греда! Изчерпан и стилово и идейно.

Ясно е, че гангстерската тематика вече не е актуална, особено след разните му ‘Криминалета’, ‘Кучета в резерв’, ‘Кил Биловци’ и т.н., а и последвалите многократни опити за имитации на знайни и незнайни режисьори. ОК, това доведе до Втората световна война... Но да отпрашиш чак в Чичо Томовата колиба и да си мислиш, ’мале, колко съм оригинален, ама как го измислих, сега половин афро-америка ше ми вика евала, бро, уотс ап, супер си’... е малко наивно.  Както и да разчиташ на една финална кървава сцена, ‘бруталисимо, бро’, също е малко безотговорно. Май единственото нестандартно нещо, което е успял да измисли, е да кръсти една робиня с името Брумхилда фон Шафт. Това, обаче, звучи като жалък опит за оригиналничене.  

Иначе главният герой – симпатичен. Онзи немеца, разбира се. Съратникът му няма да коментирам. А за горкия ди Каприо какво да кажем... не е лош актьор момчето, но пуст малшанс да се роди с такава скапана физиономия. Е, потопи Титаник, са очевидно ше потопи и Тарантино...

И къде, по дяволите, отиде приятният кино формат от 90 минути?

умиращ сняг

когато погледна умиращия сняг

се усмихвам

тялото му (бяло) се разтапя

и това не ме впечатлява

очите му (ледени) плачат

и това не ме натъжава

кръвта му (кална) се стича

и това не ме ужасява

садистично се радвам
потривам ръце

признавам си...

не бих възразила той да умре