Поетът с китара беше известен в квартала. Всяка сутрин ставаше точно в седем. Вдигаше завивката си, изнасяше я на тухлената тераса и я провесваше на обруленото от времето и вятъра въже. Завивката се отпускаше оклюмала, а сплъстената й вата се свличаше в долния й край. Поетът отиваше в банята и методично измиваше зъбите си. Взимаше душ, старателно изтърквайки тялото си с разпарчосаната дунапренена гъба. Подсушаваше се с прокъсаната си кърпа и отваряше гардероба. Пантите проскърцваха тъжно, а от вътре още по-тъжно надникваха няколко самотни закачалки. Взимаше неизменните дънки, оттупваше ги леко, за да прогони вчерашните преживявания и ги обуваше. Навличаше тениската с надпис „Born to be wild” и заставаше пред огледалото. Отсреща го поглеждаше унил мъж на средна възраст, с рошава, неугледна коса (но нали така са поетите...), помръкнали очи и заличена усмивка. Взимаше китарата си от ъгъла, духваше невидимата прах от калъфа, излизаше и заключваше вратата.
Пред входа беше точно в осем без десет. Г-жа Иванова тъкмо тръгваше за мляко, влачейки галошите си, нахлузени върху шарени вълнени чорапи. Той й кимваше механично, а тя само поклащаше глава. Понякога му се искаше тя действително да изрече това, което промърморваше с този жест. Щеше му се да чуе, че е застаряващ непрокопсаник, който не похваща истинска работа, няма амбиции, закъснява с наема и няма смелост да си вземе жена... Вместо това тя го поглеждаше с укор и поклащаше глава. Той стисваше дръжката на калъфа и със сведен поглед тръгваше към кафенето. А как искаше да е от онези самонадеяни поети, революционери и борци за правда, които г-жа Иванова щеше да гледа със страхопочитание и сервилно да поздравява с изкривена усмивка. А той щеше да върви уверено, с поглед вперен в подвизите, които аха да извърши.
Пред кафенето беше в осем. Нямаше пари за кафе и закуска, снощи изтъркаля и последните си стотинки в касата на кварталния магазин, за да си купи водка и телешки кренвирши. Отвори калъфа, извади китарата и приседна на бетонния парапет. Никак не обичаше да свири на гладен стомах. Прокара ръка по фината извивка и докосна струните. Китарата въздъхна и пророни два тона. Тя отдавна бе престанала да мечтае за нежни балади, романтични поеми или горещи испански ритми. Така се изтъркаля живота й, без да акомпанира любовните трепети на влюбени двойки с премрежени погледи. А можеше да има такова славно бъдеще... Беше полирана и красива и децата се заплесваха да я гледат, хленчейки на майките си, че искат да я имат. Девойките мечтаеха русото момче с перчема да свири с нея под прозорците им. А когато с треперещи ръце ученикът от съседната улица я купи и занесе в къщи, струните й щяха да се пръснат от гордост и нетърпение. Той я милваше като любима и я оставяше да спи в леглото си, когато отиваше на училище. Един ден, обаче, родителите му чуха рок-енд-рол акордите и тя бе продадена безславно на неудачника с протритите дънки.
И ето, сега свири на ъгъла банални мелодии за жълти стотинки, поддържайки смешните илюзии на този нещастник. С възрастта гланцът й избледня, на места дори се изтърка. Никой не свиреше с нея под чужди прозорци. А русото момче с перчема разхождаше по улицата сополивите си деца с непоклатимо достойнство и олисяващо теме.
Поетът задрънка неуверено. Пак тази мелодия. Всеки ден едно и също. Понякога китарата си подремваше, докато поетът неумолимо следваше задължителния си репертоар. Този път я разбуди ръмжене. Ето го г-н Панайотов и миризливото си куче. Боже, как мразеше това псе. Миришеше от километри на кофи за боклук и разгонени кучки. И сякаш нарочно, г-н Панайотов всеки път се спираше да размени две-три безсмислени фрази с неудачника, а кучето я гледаше злобно и втренчено. Г-н Панайотов никога не оставяше пари. Смяташе глупавата си учтивост за достатъчен израз на внимание.
Беше рано и никой не обръщаше внимание на поета. Хората бързаха за работа с одремани погледи и мислеха за предстоящия ден. Или за предишния... или за следващия... Или просто не мислеха за нищо, а машинално следваха рутината си. Наближаваше девет, а калъфът бе празен. Изведнъж отдолу зачаткаха токчета. Това е госпожица Нери. Дано е в добро настроение, защото тогава винаги оставя по нещо. Потропването на токчетата й бе обещаващо. Тя профуча в прилепналата си пола и изрязана блузка и хвърли една банкнота в кожения калъф. Затрака весело нагоре по улицата. Поетът се наведе, взе парите и влезе в кафенето. Топлото кафе и сандвича повишиха тонуса му и той засвири по-енергично.
Денят се влачеше, хората минаваха – стари и млади, познати и непознати... някои оставяха монети, други – усмивки, трети сенките и съмненията си. Наближаваше краят на работния ден. Поетът винаги прибираше китарата в пет. С премерен ритъм изсвирваше последните ноти и напускаше верния си пост. В този ден, обаче, се случи нещо различно. Дойде едно момиче, което остана в унес след последната мелодия, загледано в мечтите на поета. Той се притесни от неочаквания интерес и нервно придърпа завесите на съзнанието си. Минаваше пет, а той още висеше на улицата като дете, забравено пред сладкарница. Искаше му се да си тръгва, закъсняваше с графика си. Само че момичето стоеше и четеше мислите му, а от усмивката му въздухът трептеше със сияйна яснота. Китарата се оживи и припряно изсвири няколко тона в ръцете на поета. Той се подчини неволно, притворил очи, и потъна в спомени за младежка дързост, страстни копнежи, ведър оптимизъм, горещи желания, смели надежди... Китарата потръпна от вълнение, струните й се изпънаха от събудената поезия. Поетът се потопи в тази поезия, забравил графика си, кафенето, г-жа Иванова. А когато отвори очи, момичето продължаваше да стои и с усмивка да разплита мечтите му.
Няма коментари:
Публикуване на коментар