Свежест през прозореца

Гумите на автомобилите шляпат в дъжда като палави деца в летни локви. По-неразумните пръскат невинните минувачи и злорадстват доволни. Останалите са по-внимателни, но въпреки това вдигат невъобразим шум, който нагло нахлува през отворения прозорец. Не ми се иска, обаче, да го затварям. През открехнатия му процеп надниква и приятна, мокра свежест, която обхожда стаята с бързи крачки и оставя едно хладно присъствие във всички ъгли. След жегите, то е добре дошло. Не ми се иска да го пъдя. Или поне не още. Ако стане нетърпимо, ще затворя прозореца и то само ще се разтопи в затоплящия се следобед, като парче сладолед, изпуснато на асфалта. Засега му смигвам от бюрото успокоително. Нека изтърколи още малко свежест от ъгъла насам.

Inspiration

-->

a coke by the PC and a rubber…

…why the hell do I need a rubber if I am using a PC?

it probably is a legacy of previous desk-users…

head is bumping.

actually thoughts are bumping against each other.

I need to clean that desk… its chaos and untidiness disturb the gush of my thinking.

I cannot overcome the disarray around. it slaps me from the scattered sticky notes on the screen, the rumpled sheets on the floor, the open books on the bed, the shabby jeans on the chair.

I need to clean that room…

I just need to sit down in a tidy, empty space, on a tidy empty desk in front of a tidy blank screen…then will my undisturbed, genuinely provocative, profoundly prolific, outstandingly brilliant thoughts flood the page.

the only idea makes me smile inside. outside – a sturdy mask.

anyway, I need to clean that room first.

will start with the coke. one, two, three sips…

telephone starts ringing, I hate that song. won’t pick it up, damn disturbance, as if present chaos is not enough…starts getting on my nerves and these are rather tense already…

I stretch for a cigarette, open the pack, hmm…I’ve left half a joint on reserve…here comes my inspiration… wait until I inhale to see my genius. one, two, three puffs…

telephone starts beeping. sms is coming, damn disturbance…

…how strange it is, the way we sometimes see the world with different eyes, as if somebody else has sneaked inside - a person we would wish to be under some circumstances…or a person we’d never even thought to be, now bragging in the front. is this really me?

line up, thoughts, first, second, third in a row, you will have your special moment, that flamboyant burst of pride…just keep up the good will and enthusiasm until your time comes around…

I might actually use that rubber now…will blatantly erase some of those useless thoughts crowding on the exit of my mind.

Line up, Line up…ONE in row! You are out and you may go….

Поетът с китара

Поетът с китара беше известен в квартала. Всяка сутрин ставаше точно в седем. Вдигаше завивката си, изнасяше я на тухлената тераса и я провесваше на обруленото от времето и вятъра въже. Завивката се отпускаше оклюмала, а сплъстената й вата се свличаше в долния й край. Поетът отиваше в банята и методично измиваше зъбите си. Взимаше душ, старателно изтърквайки тялото си с разпарчосаната дунапренена гъба. Подсушаваше се с прокъсаната си кърпа и отваряше гардероба. Пантите проскърцваха тъжно, а от вътре още по-тъжно надникваха няколко самотни закачалки. Взимаше неизменните дънки, оттупваше ги леко, за да прогони вчерашните преживявания и ги обуваше. Навличаше тениската с надпис „Born to be wild” и заставаше пред огледалото. Отсреща го поглеждаше унил мъж на средна възраст, с рошава, неугледна коса (но нали така са поетите...), помръкнали очи и заличена усмивка. Взимаше китарата си от ъгъла, духваше невидимата прах от калъфа, излизаше и заключваше вратата.

Пред входа беше точно в осем без десет. Г-жа Иванова тъкмо тръгваше за мляко, влачейки галошите си, нахлузени върху шарени вълнени чорапи. Той й кимваше механично, а тя само поклащаше глава. Понякога му се искаше тя действително да изрече това, което промърморваше с този жест. Щеше му се да чуе, че е застаряващ непрокопсаник, който не похваща истинска работа, няма амбиции, закъснява с наема и няма смелост да си вземе жена... Вместо това тя го поглеждаше с укор и поклащаше глава. Той стисваше дръжката на калъфа и със сведен поглед тръгваше към кафенето. А как искаше да е от онези самонадеяни поети, революционери и борци за правда, които г-жа Иванова щеше да гледа със страхопочитание и сервилно да поздравява с изкривена усмивка. А той щеше да върви уверено, с поглед вперен в подвизите, които аха да извърши.

Пред кафенето беше в осем. Нямаше пари за кафе и закуска, снощи изтъркаля и последните си стотинки в касата на кварталния магазин, за да си купи водка и телешки кренвирши. Отвори калъфа, извади китарата и приседна на бетонния парапет. Никак не обичаше да свири на гладен стомах. Прокара ръка по фината извивка и докосна струните. Китарата въздъхна и пророни два тона. Тя отдавна бе престанала да мечтае за нежни балади, романтични поеми или горещи испански ритми. Така се изтъркаля живота й, без да акомпанира любовните трепети на влюбени двойки с премрежени погледи. А можеше да има такова славно бъдеще... Беше полирана и красива и децата се заплесваха да я гледат, хленчейки на майките си, че искат да я имат. Девойките мечтаеха русото момче с перчема да свири с нея под прозорците им. А когато с треперещи ръце ученикът от съседната улица я купи и занесе в къщи, струните й щяха да се пръснат от гордост и нетърпение. Той я милваше като любима и я оставяше да спи в леглото си, когато отиваше на училище. Един ден, обаче, родителите му чуха рок-енд-рол акордите и тя бе продадена безславно на неудачника с протритите дънки.

И ето, сега свири на ъгъла банални мелодии за жълти стотинки, поддържайки смешните илюзии на този нещастник. С възрастта гланцът й избледня, на места дори се изтърка. Никой не свиреше с нея под чужди прозорци. А русото момче с перчема разхождаше по улицата сополивите си деца с непоклатимо достойнство и олисяващо теме.

Поетът задрънка неуверено. Пак тази мелодия. Всеки ден едно и също. Понякога китарата си подремваше, докато поетът неумолимо следваше задължителния си репертоар. Този път я разбуди ръмжене. Ето го г-н Панайотов и миризливото си куче. Боже, как мразеше това псе. Миришеше от километри на кофи за боклук и разгонени кучки. И сякаш нарочно, г-н Панайотов всеки път се спираше да размени две-три безсмислени фрази с неудачника, а кучето я гледаше злобно и втренчено. Г-н Панайотов никога не оставяше пари. Смяташе глупавата си учтивост за достатъчен израз на внимание.

Беше рано и никой не обръщаше внимание на поета. Хората бързаха за работа с одремани погледи и мислеха за предстоящия ден. Или за предишния... или за следващия... Или просто не мислеха за нищо, а машинално следваха рутината си. Наближаваше девет, а калъфът бе празен. Изведнъж отдолу зачаткаха токчета. Това е госпожица Нери. Дано е в добро настроение, защото тогава винаги оставя по нещо. Потропването на токчетата й бе обещаващо. Тя профуча в прилепналата си пола и изрязана блузка и хвърли една банкнота в кожения калъф. Затрака весело нагоре по улицата. Поетът се наведе, взе парите и влезе в кафенето. Топлото кафе и сандвича повишиха тонуса му и той засвири по-енергично.

Денят се влачеше, хората минаваха – стари и млади, познати и непознати... някои оставяха монети, други – усмивки, трети сенките и съмненията си. Наближаваше краят на работния ден. Поетът винаги прибираше китарата в пет. С премерен ритъм изсвирваше последните ноти и напускаше верния си пост. В този ден, обаче, се случи нещо различно. Дойде едно момиче, което остана в унес след последната мелодия, загледано в мечтите на поета. Той се притесни от неочаквания интерес и нервно придърпа завесите на съзнанието си. Минаваше пет, а той още висеше на улицата като дете, забравено пред сладкарница. Искаше му се да си тръгва, закъсняваше с графика си. Само че момичето стоеше и четеше мислите му, а от усмивката му въздухът трептеше със сияйна яснота. Китарата се оживи и припряно изсвири няколко тона в ръцете на поета. Той се подчини неволно, притворил очи, и потъна в спомени за младежка дързост, страстни копнежи, ведър оптимизъм, горещи желания, смели надежди... Китарата потръпна от вълнение, струните й се изпънаха от събудената поезия. Поетът се потопи в тази поезия, забравил графика си, кафенето, г-жа Иванова. А когато отвори очи, момичето продължаваше да стои и с усмивка да разплита мечтите му.

Циркът

Когато бяхме деца циркът имаше невероятно, магическо очарование за всички нас. Това беше не просто развлечение, с което да уплътним скучните летни дни. Светът под червено-белите, поизбелели и замърсени райетата на гигантския купол криеше един вълшебен, шарен и загадъчен свят, който изпълваше сърцата ни с трепетно вълнение и страхопочитание едновременно. Беше изживяване, което преследваше ваканционните ни дни и разговори седмици след това, докато ние, седейки на тротоара, си припомняхме номерата на акробатите, смеехме се на глупoватите шеги на клоуните, или просто мълчахме и зяпахме плътната зелена корона на уличния кестен, потръпвайки при спомена за тигрите и лъвовете.

Мълвата за пристигащия цирк се разнасяше мълниеносно още с пристигането на първите фургони, които се настаняваха край реката. Всички хлапетии зарязваха топките, коските и колелетата и хукваха нататък. Накацваха по крайречните камъни и мълчаливо, с отворена уста наблюдаваха тайнството на построяването на този вълшебен свят. В продължение на няколко дни кипеше неспирна работа. Запечени мускулести мъже по потници и избелели, прокъсани панталони мъкнеха тежки железа, забиваха грамадни клинци в меката трева и опъваха огромни платнища, пушейки цигари, провесени от ъглите на устите им. Фургони и камиони кръстосваха ливадата и стоваряха огромни купчини дъски и метални пръти, които чудодейно се превръщаха след това в пейките, на които седяхме с щастливи, омазани с крем и захарен памук лица. На нас, децата, беше забранено да се приближаваме, така че ние зяпахме отдалеч целия този припрян труд на щъкащите наоколо хора, които ни приличаха на старателни мравки, съграждащи най-сложния мравуняк на света. Магията на построяването на цирка ни се виждаше не по-малка от магията на самото представление. А тръпката от очакването беше несравнима. Скупчени в кръг гадаехме какви дресури ще има и се надпреварвахме да изброяваме екзотични представители на животинското царство, които тайно се надявахме да видим на арената. Припомняхме си миналогодишния цирк и убедено вярвахме, че този ще бъде много по-голям, много по-ефектен и по-вълнуващ. Вечер се прибирахме уморени от жегата и взирането, пълни с емоции, надежди и нетърпение и бързахме да легнем в очакване на следващия ден.

Денят на първото представление можеше да се сравни с вълнението от първия учебен ден на първокласник. Събуждахме се още по тъмно и едва изчаквахме слънцето да се покаже, за да натъпчем сутрешните филии в уста и да хукнем към цирка. Там, разбира се, все още беше тихо и затворено и ние се увесвахме на оградата като жални маймунчета, на които най-подло е отказан заслужения банан, в очакване да отворят. Към десет часа едра, изрусена лелка отключваше металната врата и ние се стрелкахме в така мечтания свят. Първо се подреждахме на будката и си купувахме билети. Разглеждахме ги благоговейно, в опит да разгадаем какво ще ни предложи 24-то място на 3-ти ред от 17.00ч, надраскано със син флумастер, след това ги прибирахме на сигурно в джобовете на летните си панталони и начесто проверявахме дали скъпоценната хартийка е там.

Предстоеше ни цял ден вълшебства. Шумна сюрия, ние се движехме заедно от фургон на фургон и с блеснали очи разглеждахме всяка шарена значка, всяка блещукаща дрънкулка, всяка картичка, календарче и черно-бяла снимка на известен певец или актьор, всяка плюшена играчка, висяща от тавана на стрелбището... Главите ни се замайваха от цялата тази шарения, от дрънчащите ключодържатели, поклащащи се на метални верижки, от силно гримираните продавачки, от цветните светлини и безспирната хорска глъч и кънтяща музика. Попивахме миризмата на животни и талашит, примесена със сладникавия парфюм на изрусената лелка, но най-вече с блаженство вдишвахме сладкото ухание на захарен памук и крем във вафлена фуния. В ококорените ни очи се отразяваха десетките захарни петлета, увити в лъскав целофан и блестящите, сякаш облети с парафин захаросани ябълки на клечка... Купувахме подред от всичко, изяждахме го с притворени очи, бавно, за да удължим насладата и след това доволни зяпахме големите момчета, които стреляха по капачки, или се опитвахме да надникнем под платнището в онзи загадъчен свят, на онази загадъчна сцена, където щяха да случат толкова невероятни неща. Денят минаваше в пъстра превъзбуда и често подпитване колко е часа, тъй като никой от нас нямаше часовник.

В четири часа вече стояхме нетърпеливи пред импровизираната врата на цирка побутвайки се един друг и потропвайки нетърпеливо с прокъсаните си гуменки по стъпканата трева. Когато най-сетне ни пуснеха вътре, се втурвахме към местата си, оглеждахме ги преценяващо, оставяхме един пазач и се мушвахме под седалките, в лабиринт от железа и стъпаловидни пейки, зяпайки нагоре към краката и задниците на седящите. Сядахме винаги в дясно от оркестъра, който се разсвирваше докато ние се гонехме под седалките. Представлението минаваше като един миг. Всеки гледаше вглъбен, очарован, омагьосан; ръцете ни се зачервяваха и загряваха от пляскане, а устите ни пресъхваха от вълнение, викане и смях; прахоляка полепваше по жадните ни устни, а ноздрите ни се напълваха с миризма на диви животни.

Дълго не можехме да заспим тази нощ. Мислите ни се оплитаха във въжетата на акробатите, в камшиците на дресьорите, в червените носове на клоуните и лъскавите орнаменти от пищните костюми на цирковите актьори... Представлението се сливаше в премалелите ни от умора глави в цветен вихър, който лека полека ни отнасяше в царството на сънищата, където преживявахме отново вълшебството наречено цирк, макар и в по-странни форми, но все така вълнуващо и истинско.

Обикновено успявахме да измолим от родителите си пари за още едно представление, на което отивахме малко по-спокойни и със самочувствието на откриватели, намерили съкровището което всички търсят. Знаехме точната последователност на всички номера, многократно и надълго изкоментирани след първия път. Тръгвахме си удовлетворени и успокоени, че сме се докоснали още веднъж до това вълшебство. Времето до края на цирковата седмица минаваше в шляене сред фургоните и пъстрата глъч на този омаен свят. Идваше последния ден на последното представление, а на следващия ден започваше работата по събаряне на мравуняка. Гледахме отново отдалеч, този път с носталгия и тъга, предвкусващи преглътнатите сълзи на следващите дни, празнотата, която щеше да се настани в сърцата ни и на крайречната ливада, отъпкана от вълнението на десетките посетители. Магията свършваше, но ни беше донесла емоции, които щяхме да помним още дълго, чак до следващото лято и до следващия цирк, който щеше да дойде с нова надежда и с очакване за нови, още по-големи вълнения.