шопинг

Отбивам се в един магазин за бърз обеден шопинг между пилето с ориз и сметките за gsm. Продавачката е врло напориста, жизнерадостна млада дама. Усеща зле прикрития ми жаден поглед и кат една Мадлен Алгафари веднага преценява, че съм средностатистическа жена, за която пазаруването е втора страст след печенето на домашни сладкиши. Метка се към мен и се увесва на дебелия ми ямурлук (дет му вика Ивайло), който в действителност е елегантно, сиво, плетено манто. Показва ми 6 различни парцала. Отхвърлям ги с презрение. Измъква други 6, от които подбирам два що-годе прилични и отивам да пробвам. Изглеждам кат R2D2 в туника. Не че нещо съм кръгла, но така ми стоят. Излизам разочарована от пробната, а девойката е приготвила нов наръч. Усмихвам се извинително и правя опит да си тръгна, но тя не ме пуска. Гепва се за ямурлука и започва да се влачи по земята, докато аз отстъпвам към изхода в панически ужас, че ше го разтегне и то само от задната страна. Подритвам я небрежно с крак, уж съм се спънала нещо, но тя стоически поема ударите. Гепила се е кат комунист за власт и крещи пред СИЧКИ ОСТАНАЛИ КЛИЕНТИ: Ма, госпожо, забравихте си чадъра!

победа!

Минавам край един магазин за хранителни стоки. Отпред, на ония високите кръгли масички седят три девойки с вафли в косите и шум между ушите. Пият кафе с аромат на дървеници и пушат цигари с мирис на сметище през август. Правя нерешителна крачка към магазина, с намерение да вляза да си купя бутилка минерална вода. Трите, от които поне едната явно работи вътре, вперват унищожителен поглед в мен. Усещам мощното магнитно поле на тъмните сили, което ме бута в обратна посока, но аз, кат един Матросов, се хвърлям право пред картечниците на врага. Девойките не могат да поверват. Седят опулени, а фасовете висят от ярко начервените им муцки. Eдната става с бързината на куц охлюв, затътря тромави бутове към касата като през целото време ме гледа с най-големото презрение, на което е способна. Аз казвам: „Добър ден!“, приветливо кат едно чавдарче, зимам бутилка вода от фризера и й я подавам. Тя не ми отговаря, сумти, тутка водата с апарата, аз си я зимам обратно, плащам, казвам още по-ведро: „Благодаря! Довиждане!“ и бодро излизам. Другите две харпии отвън пускат по една мълния след мен, но аз успешно ги блокирам със свръх положителното си устройство и си продължавам по пътя. Една малка персонална победа в голямата битка с простотията.

очила

светът ми изглежда красив

до степен почти нереална

като цветния ореол на дъга

и рисунка в детска читалня

като балон

като лятно небе

като спряла в клоните птица

като омазано детско лице

като цветна есенна огърлица

свят живописен

загадъчен

чуден

като надраскана с флумастер ръка

изглеждащ така фантастичен

през розовите ми

очила.

моят град

в този град

в който има от всичко

слънце

облаци

врани

шум монотонен

вечерен покой

в квартал тъмно-син

нереално картонен

градска врява 
погълнала затишието
на мегдана

и речния ромон

да, реката!

в този град

в който има река

смърчове в парка

фонтани

черни лебеди

орли зелени

хора всякакви

шарени

черно-бели

плитко скроени…

в този град понякога

просто не ми се

живее.

сън

в ден като този

в който слънцето дреме зад облаци

а на перваза лежи котарак

тя вдига щорите с крак

отваря очи с неохота

протяга се

смачква оставената банкнота

и потъва обратно в съня си

там, където плуват жирафи

където прелитат цветя

и небето е охра

а слънцето - резеда

там, където тревата е морска

и птиците подсвиркват с уста

и където вървят двама -

нагоре

по хълма лилав

там, където въздухът

разпилява

любов.