Сумрачно прелиташе утрото
все още
венче неразлистило
и една
звезда се пропукваше
в
отражението на реката избистрено.
Протягаха
заострени клони
дърветата
оголени към очите ми
проскърцваха
зимните им заслони
заровили
корените ми в плиткото.
И клепачи
насила отварях
подпирах
ги неумело с обвързаности
неразгадаеми
сънища проговаряха
страхуващи
се да останат посърнали.
А светът
край мен все настъпваше
с
ранно-утринна непоколебимост
свиваше
се в юмрук и пробиваше
скелета
на житейската жилавост.
И сърцето
ми питаше своеволно
докога ще
се будя зависима
докога ще
потушавам огньове
изпепелили
насилствено смисъла.
И в
душата ми на самотник тихо е
като
стъпките на котка домашна
май няма
много смисъл от стихове
щом в
сърцето ми все е прашно...
Няма коментари:
Публикуване на коментар