Отдавна съм мъртва

Отдавна съм мъртва. Снегът е черен.
Отново пада като стара завеса.
Зад избелял плюш - живот непотребен
на продънена сцена в абсурдна пиеса.
Тихо е. Всеки ден умирам до втръсване
и възкръсвам до отмаляло пришествие,
мрачен край след безброй безуспешни вдишвания
на наивна душа, мечтаеща щастие.
Уморена съм от нощите. Птици спрях да сънувам.
Отлетяха на юг от студеното ми живеене.
Само спомен остана в гнездата им да пладнува
като блед предвестник на желано усамотение.
Няма съм като облак. Небето - глухо до жестоко ридание,
кове вопли, тежки като земята.
Не намирам думи за безсмислени оправдания,
нямам жар да топя тишината.
Отдавна съм мъртва. Светът е малък.
Едва побира нищожните ми стремежи.
Не стига, за да катеря отвъд билото.
Дано стигне, за да намеря себе си.