път

Тя вървеше по неравния път, лъкатушещ между избуяли храсти, драпащи ненаситно с кокалести пръсти към краката ѝ, заобикаляше големи камъни с издълбани сърца в утробата им и оставяше зад себе си дървета, вперили алчен поглед в притъмнялото небе. Тежката раница жулеше слабите ѝ, изгорели от слънцето рамене и болезнено напомняше за ненужностите, които носи вътре. Пътеката водеше нагоре, все нагоре, където вятърът облизваше нежно зачервените краища на ушите ѝ и се спускаше по странно белите ръце, за да се прехвърли към извивката на кръста, стегнат плътно от колана на раницата. Болезнена тишина пулсираше в ноздрите ѝ, разширени жадно за въздуха, който тук беше друг. Въздух кристал, прозрачен като непотърсено желание. Изведнъж телефонът в раницата ѝ зазвъня. Сърцето ѝ прескочи един ритъм, стреснато от това непонятно и безсрамно нахлуване в самовглъбението ѝ. „Та тук няма обхват, мамка му!“ Пиукането продължаваше. Тя свали раницата на прашната земя и зарови вътре в нервно отчаяние от това, че са я намерили, че някой има нужда от нея, че грохотът на оня свят се изсипва, търкаляйки се по облите камъни, зелената трева и влагата в притъмнелите краища на гората, блъскайки се в непоколебимите борове, поели стоически ударите като верни на отчуждението стражи. Не искаше да вижда кой е, не искаше да говори с никого, искаше да изкачи върха в изцъклената девственост на съзнанието, което човек постига там непотърсено и непреднамерено.

Алармата. Беше просто алармата, която бе забравила да изключи. Метна облекчено телефона в отворената паст на бездната, поглъщала животи и съдби през годините и продължи нагоре.