порочната Дева Мария

Тя пали цигара

очите ѝ са искряща фурия

устните ѝ - зрели плодове

кожата ѝ - луна приютила

лицето ѝ - полски стръкове.

Тя пали цигара

екзалтиран димът се усуква

любовник останал без път

обладава я жадно

целува, поглъща

сакрален акт преди смърт.

Тя налива уиски

пир кехлибарен

блудни мисли погребал в кристал

стене чашата, предвкусила сладост

пила кръв от тези устни без жал.

Тя пали цигара

косата ѝ - жар птица

раменете ѝ - музикален ключ сол

по ръцете ѝ - белота неизтрита

а в нозете ѝ - самодивски сбор

и пороците просят, останали голи

развенчани в напразна стихия

тя им дава причастие

и налива уиски -

порочната Дева Мария.

танцът на глухарчето

Тихо е. Тя гледа от прозореца как по улицата преминава разнебитена каруца, конят пръхти и мята глава, циганинът го шиба и устата му мърда в гневен ритъм, колелетата треперят от старост и аха да се разпаднат всеки момент и да се оплетат в чудовищна плетеница от дървени трески, а в каросерията купчина мръсни, опърпани завивки подскачат в такт с псувните, но чудно как остават на място и не се разхвърчават по прашната улица.
Тихо е. В другия край майка гони детето си. Ръкомаха и изглежда, че му крещи, а детето се смее и скача по тротоара, обърнало глава назад. Стига до спирката на автобуса и се завърта със засилка около една улична лампа, а майката със сетни сили го настига, грабва го за ухото, физиономията ѝ е уморена, зачервена и ядосана, устните ѝ крещят неразбираеми думи, роклята ѝ на увехнали цветя е омачкана, а в косите си има прецъфтял мак. 
Тихо е. Отдолу идва момичето с татуирано глухарче. Сяда на спирката и изважда телефона си. 5 без 15. Всеки момент ще дойде момчето. Ето, появява се зад напукания плексиглас, изкривяващ времето и пространството, застава пред неговата реалност и чака. Момичето вдига глава и в погледа ѝ прелитат слънчогледи. Усмивката ѝ е захарен памук, който залепва по неговото лице, божествена сладост, която той иска да оближе, но не смее и просто протяга ръка, за да я погали по памучната кожа. Автобусът идва, отваря врати, изхвърля стария поток хора, приема новия поток съдби и продължава уморено. Момичето оставя телефона на пейката, става и вдига ръце. Момчето пристъпя смутено, тя го придърпва леко, но категорично, обгръща го в нежната си, почти детска прегръдка, длани, чертаещи сърца по гърба му и двамата започват да танцуват. Глухарчето се върти в опиянение, плува между въздишки и докосвания, между прошепнати думи и премълчани желания, ефирните му пера - oтлитащи в непрозрачния въздух и после завърнали се обратно, за да кацнат на почти детската ръка, прилепнали неразлъчно към любовното опиянение.
Тихо е. Тя отваря прозореца. Есента е на прага. Листата на дърветата плачат в пъстрата си еуфория, празнуват в екстаз раждането и смъртта, възпяват екзалтирано величието на природата и кръговрата на живота във вакханален танц към черната пръст. Тя слага слуховия апарат и сред далечния шум от автомобили, които бягат от механичното си ежедневие, сред плача на хора, които бягат от неприемливата си истина и пищенето на лястовици, които бягат от отиващото си лято, тя чува музиката, на която глухарчето танцува.

реалност

Жегата се разлива по асфалта като мараня, която облизва с жарък език босите крака на пешеходците, съска като нагорещен тиган след гумите на колите и се връща жадно към уморените от горещина хора, повдига се, за да припълзи нагоре към разголените им шии и потни мишници и се настанява в ямката между гърдите им. Дърветата прошумоляват одобрително, все още са свежо-зелени, твърде дълго валя дъжд, споменът за който е останал в браздите по стволовете им и в жилките на твърдите им листа, в изпъкналите им, кокалести корени. Вървя след жегата. Виждам я как настъпва пред мен като лава, как обгръща счупените плочки и основите на старите сгради, потърсили подслон в сенките си, как залива пешеходните пътеки, които приличат на избелели зебри, забравили саваната си. Облечена съм в класически зелен шлифер - неостаряваща модна линия за ексхибиционисти и стари градски песни. Атмосферните условия не ме плашат. Стигам до будката за вестници, купувам списание със съблазнителна загоряла блондинка на корицата, вероятно известна сред местните красавици, и влизам в киното. Ще гледам „За кожата на едно ченге“. Отварям списанието, докато невидими хора се суетят на местата около мен и на първа страница виждам себе си в класически зелен шлифер и розови очила, разпиляна коса около остаряло лице без бръчки, замазани нескопосано с фотошоп. Лампите внезапно изгасват и започва кино-преглед. Хората още не са насядали и приведени плешиви мъже преминават през кадъра, докато жените им припряно ги побутват по гърбовете. На голямото бяло платно, което трепти от тихото жужене на прожекционния апарат, съм аз, вървя по улиците в класическия си зелен шлифер, вали божествен, кротък сняг, който се плъзга по гладката му повърхност, а след мен тича сюрия деца. Мятам ужасено списанието на пода на салона сред остатъци от пуканки и лепкави петна от кока-кола и хуквам навън. Пред киното е спряла линейка, чиято сирена звучи като предсмъртен вой на заклано животно. Събрала се е превъзбудена тълпа зяпачи, прилепнали плътно един за друг от пот и любопитство, изцъклили хищни очи към центъра на перверзно правилния кръг, който са заформили. Разбутвам ги с остри лакти и се промушвам между тях безцеремонно, докато санитари с носилка им крещят да направят път. Жегата пари човешки статуи, които не помръдват. И там, на горещия асфалт, сред знойната мараня, лежа аз, главата ми е отметната назад, розови очила и тъмна коса, разпиляна върху лице с бръчки, в окървавен класически зелен шлифер, който се е разтворил и разкрива слаби, неестествено бели крака. Храна за ексхибиционисти и стари градски песни.

пиянство

ще пием до края

до изнемога

до болка

и в чашите ще разливаме крах

ще пием до заран

до невъзможност

до каторга

оковала онзи Сибир във нас

от който ругаем ненаситни правди

обезчестяваме девствени съдби

благочестиво стъпваме в жертвени клади

готови непристойните да спасим

мъртви агнета на заколение

пореден безсмислен акт

ще пием до гибел

до края

до възкресение

и в устите ще разливаме смърт

път

Тя вървеше по неравния път, лъкатушещ между избуяли храсти, драпащи ненаситно с кокалести пръсти към краката ѝ, заобикаляше големи камъни с издълбани сърца в утробата им и оставяше зад себе си дървета, вперили алчен поглед в притъмнялото небе. Тежката раница жулеше слабите ѝ, изгорели от слънцето рамене и болезнено напомняше за ненужностите, които носи вътре. Пътеката водеше нагоре, все нагоре, където вятърът облизваше нежно зачервените краища на ушите ѝ и се спускаше по странно белите ръце, за да се прехвърли към извивката на кръста, стегнат плътно от колана на раницата. Болезнена тишина пулсираше в ноздрите ѝ, разширени жадно за въздуха, който тук беше друг. Въздух кристал, прозрачен като непотърсено желание. Изведнъж телефонът в раницата ѝ зазвъня. Сърцето ѝ прескочи един ритъм, стреснато от това непонятно и безсрамно нахлуване в самовглъбението ѝ. „Та тук няма обхват, мамка му!“ Пиукането продължаваше. Тя свали раницата на прашната земя и зарови вътре в нервно отчаяние от това, че са я намерили, че някой има нужда от нея, че грохотът на оня свят се изсипва, търкаляйки се по облите камъни, зелената трева и влагата в притъмнелите краища на гората, блъскайки се в непоколебимите борове, поели стоически ударите като верни на отчуждението стражи. Не искаше да вижда кой е, не искаше да говори с никого, искаше да изкачи върха в изцъклената девственост на съзнанието, което човек постига там непотърсено и непреднамерено.

Алармата. Беше просто алармата, която бе забравила да изключи. Метна облекчено телефона в отворената паст на бездната, поглъщала животи и съдби през годините и продължи нагоре.