The Organizer (1963), Mario Monicelli

Снощи гледахме Mario Monicelli’s “I compagni” (The Organizer), 1963, с Marcello Mastroianni. Борбата на работниците в една текстилна фабрика в малко италианско градче за по-нормални условия на труд. Борба за 13-часов, вместо 14-часов работен ден. Борба за чисто физическо оцеляване на хора, които ядат по парче сух хляб и чиния постна супа на ден. Живеят в студени, голи дупки, наречени "жилища", където стаите са отделени с прокъсани завеси, а водата за миене замръзва в очуканите легени. Хора, на които машините във фабриката откъсват ръцете, защото са задрямали от преумора и чиито деца работят пак там от 7-годишни, за да помагат с прехраната. Такава ми ти черно-бяла, мрачна история. Та, тези хора успяха да се организират и да обявят бунт срещу собствениците. Стачка. Лишиха се от мизерното си парче хляб, за да се борят за нормален живот. Гледах филма и мислех за KLETA MAJKA BALGARIQ. За сегашния бунт за по-добър живот. И ми стана тъжно, защото ми се стори, че тук навън ще излязат всички, когато наистина няма какво да ядат. И стане въпрос на оцеляване. Когато децата им започнат да мизерстват по улиците, а водата в жилищата им започне да замръзва в легените. И сега, когато животът на една голяма част от хората е плосък като Горнотракийската низина, но с покрив над главата и хляб, лютеница и кренвирши за обяд, те продължават да гледат bTV, да слушат Преслава и да се радват на новогодишната програма на Славе Трифонов в алкохолен и умствен делириум. И бунтът минава под прозорците им като ехо от друг свят, който е непонятен, но който биха приели, въпреки всичко, ако е поднесен даром. Само че в този живот няма нищо даром. За всичко се плаща.