старост

Често засичам в градската градина една възрастна двойка баба и дядо. И двамата са симпатични, високи, облечени със застаряващия вкус на 50-те и явно са били красиви на младини, защото въпреки старостта се движат с кретащо достойнство и едно спокойно, ненарочно пренебрежение към останалия свят. Дядото обикновено е с риза, пуловер и черен панталон с бивш ръб, а бабата - с риза и поовехтял костюм с пола. Има дълга, винаги сресана, вълниста бяла коса. Тъмно-червено червило. Винено червени обувки и винено червена дамска чанта, която дядото носи, защото бабата стиска найлонова торбичка в едната ръка. В торбичката има две пластмасови кутии с дневната им порция супа за лев и осемдесет от близката бърза кухня. Едва кретат и това, изглежда, е задължителната им разходка-изпитание за деня. Предполагам, бабата може да отиде и сама, но винаги са двамата. Въпреки че дядото очевидно е много по-измъчени и грохнал. Пристъпя несигурно, бавно, стиснал бастуна си и дамската чанта в едната ръка, а с другата – хванал свободната ръка на бабата. Винаги. Не знам дали, защото се чувства по-уверен, хванал ръката й, дали заради навика от годините, дали заради упованието в тази остаряла, но жива връзка, оцеляла в изпитанията на епохи, болести и несгоди. Но вървят винаги така - ръка за ръка. Понякога ми идва да се разплача като ги видя. Не само заради тях. Заради себе си. И заради всички нас, които бързаме да живеем в някакъв несвяст, забравили, че тя неминуемо идва. Старостта.