Акордеонистът се
върна. Видях го пред мен, докато влизах в сградата, изкипрен със сламена шапка
с широка периферия, две чанти и акордеон през рамо. Седна на старото си място
под офиса. Засвири отривисто и арогантно, без увертюри и помотаване, все едно
не е отсъствал цяло лято, а закачливите мелодии заподскачаха по перваза и се
впуснаха в кръшно хоро из офиса. Шътнах им да престанат, но те не ме
забелязаха. Затропаха по лакирания паркет, заподскачаха върху принтера и игриво
се завъртяха около металните шкафове за файлиране. Кактусите надигнаха глави,
накокошинили бодлите си. Протегнаха се да закачат пъргавата мелодия в мрежата
си и да я запокитят през прозореца. Шътнах и на тях. Не обичам своеволията. Продължих
високомерно да тракам думи и цифри на компютъра, симулирайки пренебрежение, а
отвън услужливо се разнесе „Елена, Елена, дете на дивата пустиня…“
Няма коментари:
Публикуване на коментар