Зимни чувства

Сибирският вятър търкаля замръзналите ми мисли надолу по улицата. Вкочанени емоции, изтръпнали думи, ледени въжделения. Зимата притиска душата ми в щипеща прегръдка, заключва я в хладилник втора употреба. Чувствата ми стават кубчета лед. Нужни са пламтящи фойерверки, за да ги разтопят. Изливам им водка с грейпфрут и едно лимонче. Оу, йе. Кубчетата не лепнат. Стават гладки и прозрачни като стъкло. Ако бях уловила една муха вътре, щеше да напомня на ония бръмбари в кехлибарен затвор. Сега напомня на празно кубче лед, чиято муха е отлетяла. Изливам още една водка с грейпфрут. И едно лимонче. Кубчетата прокапват. Кап-кап... образуват малка локва от размекнати емоции, проточващи се във фина вада по вените на душата ми. Вятърът потръпва. Вкочанените ми крайници се наслаждават на прииждащото затопляне. Жар. Блещукаща, гореща. Локвата се разраства, разстила, плъпва като настъпващо утро към изтръпналите неврони на замръзналото ми съществуване (Терминаторът 1). Неумолим прилив, воден от своята любовна луна. Когато и последната капка достигне върха и на последния ми пръст, зимните чувства се пропукват като леда на гигантско заледено езеро, което разцепва заскрежената атмосфера с грохота на строшения си лед. Пролет е. Хубаво е да си влюбен. Така лесно гониш зимата.