Хм... позабравих го тоз блог, пренебрегнах го тия
има-няма 9 месеца... Да си кажа съвсем нескромно – не от липса на идеи и
вдъхновение, ами пусто време не остава... Ей така си напъпват, узряват и
презряват в главата ми свръх умните и интересни въжделения на самобитния ми
мозък и изгниват по мокрите, запустели стърнища на забравата, както би се
изразил един поет… Лошава работа! Поне една домашарка да бях направила от
ферментиралите плодове на въображението си, а то... така зян си отидоха...
Ракията домашарка, между другото, е едно много специално
питие. Особено, когато е приготвена от свежите гроздове на премерено узрялата
ни фантазия. Искам да наблегна тука на думата „премерено”. Защото е много важно
да не избързваш да ги откъснеш зелени или пък да се заплеснеш, да изпуснеш
момента и да ги оставиш да презреят. Значи: в точния момент прилежно ги обираш,
после ги орубваш от ненужности, полегваш ги в една дървена каца, правиш всички
там други свещенодейства (които не са ми много ясни, в интерес на истината) и
накрая точиш и си пийваш, ама така – по малко и мераклийската, с мезе и се
кефиш, ли кефиш...
Миналия петък ходих в Националната галерия за чуждестранно изкуство, където в момента има изложба на най-скъпо продавания китайски художник Зенг Фанжи. Признавам си, когато гледах репортажа по новините за пристигането на известната личност барабáр с Ел Макферсън, Ани Лейбовиц и разни други VIP субекти, леко се издразних. Снобарията, разбираемо, ме дразни. Та, към изложбата подходих с голяма доза подозрение, типично български скептицизъм и предубеденост, както без никаква предварителна подготовка за творчеството на въпросния художник. Още повече, че по стечение на обстоятелствата, бях с най-големия скептик, когото познавам - бившия ми свекър, който още от колата се присмя: „Ха, какъв е тоя, бе, какви милиони, че кой казва колко да струват тия картини?” Като отявлен нумизмат и колекционер, него си го вълнуваха експонатите на родните светила (Светлин Русев, Васил Божков, Боян Радев, etc.), благоволили да изложат някои нещица от личните си колекции пред жалката общественост. Та, първо разгледахме милостинята, която бяха подхвърлили на бедния българския зрител (някоя и друга картина, шепа мизерни монети и потрошени тракийски съдове), после обиколихме набързо постоянните експонати в галерията, докато стигнем до прословутия Фанжи.
Честно казано, още от стълбите, през отворената врата, погледът ми беше грабнат от мощен, енигматичен образ от отсрещната стена в залата. Изтегли ме като с ласо и ме закова пред въздействащо платно, заемащо почти цялата стена, невероятно живо, стаено, динамично и потайно едновременно. Просто стоях и го гледах и исках да си остана така, но бившият ми свекър хукна припряно напред-назад, очевидно също впечатлен, и ме изтръгна от художествения унес. Обърнах се и зад мен имаше друга мистика, впечатляваща и загадъчна, също на цялата стена и аз се отдръпнах бавно на заден ход до другия край на залата, за да я разгледам. Невероятни картини. Особено онези от серията „Untitled”. Искаше ми се просто да стоя и да ги гледам. Нищо друго. Останалите платна леко стъписват, носейки един стаен агресивен натуралитет, но тези просто ме заковаха. Дори и скептикът призна таланта, а в неговия случай това е нещо изключително... Непременно се отбийте да видите изложбата, ако имате път натам. Пък и да нямате, си заслужава да наминете...
